Според последното преброяване на населението – около 5.3 милиона души у нас живеят в градовете, а само малко над 2 милиона – в селата. Повече от половината от тези 5.3 милиона граждани населяват най-големите ни градове – София, Пловдив, Варна и Бургас, и сумарно бият по численост селяните. Дето се вика – ние би трябвало да сме градска нация, с градски ценности. Но защо всеки път като си го помисля и го установя в цифрите и фактите, в главата ми зазвучава един рефрен на „Ъпсурт” – „Селото се оказА ВЪВ града…”
След бума на лайфстайл изданията и лайфстайл писачите от последните десетина години и дори появата на такава магистратура в Журналистическия факултет на СУ, можеше да се очаква, че тези така наречени „градски ценности” ако не възтържествували, то поне са описани, анализирани и проумени. За съжаление нещата не стоят така. Дори класиците на литературата ни, които се изучават в училище, са предимно селски – Елин Пелин, Йордан Йовков, Иван Вазов. Децата израстват с много по-обяснени селски ценности, отколкото с градски.
Не е достатъчно да смениш цървулите с кецове Converse, да слушаш хип-хоп и етно-джаз, да знаеш какво е графити и пой и да се научиш, че трамвайните релси не се прескачат, защото от тях не хваща ток, за да станеш „ърбън”. Гражданството е светоусещане, което много трудно си пробива път в малката ни съседско-роднинско-връзкарска държава.
Аз, като може би 80% от гражданите в България, съм със селски корени. Затова познавам и двете страни на проблема. Но съм имала шанса да прекарам 75 процента от живота си във втория град на страната, а останалите 25 – в столицата. Селото ми е симпатично, когато си е на мястото – на село. И никак не го понасям, когато хвърли потурите и чувствайки се некомфортно в новите си фалшиво-маркови дрешки, се опитва да създава правила на жълтите павета. Или в град на близо 4000 години, като родния ми Пловдив.
Няма значение къде си роден и къде живееш, пак можеш да си гражданин, ако ти идва отвътре. И се подписваш под ценностите, които правят един голям град спокоен, добре функциониращ и сигурен. Ако обаче пренасяш механично селския си манталитет в града, ти ставаш опасен рушител и с право гражданите те призовават да си ходиш на село. И това, че си изхвърляш боклука през терасата и се събуваш пред вратата на апартамента си, са ти най-малките проблеми. Може да го правиш и пак да си гражданин. Други неща за важни. Но през всичките години от живота си, които съм прекарала в двата най-големи града на страната, забелязвам как селските ценности цакат здраво градския манталитет и го оставят често безмълвен и озадачен. И той започва да се чувства чужденец в естествения си хабитат. Затова ще се опитам да очертая разликите между селото и града, така, както аз ги виждам. И като всеки гражданин – нямам никакви претенции за последна инстанция, а съм отворена за дебати.
Градът е анонимен. Хората, които живеят в него, се чувстват добре така – да са анонимни. Те съзнателно са избрали този начин на живот. Не искат да ги съдят, да ги клюкарстват, да им се завират в личното пространство, да ги етикират, да ги класират. Искат си свободата, която само анонимността дава. И то не, за да я ползват за нещо зло, а просто за да ги оставят на мира.
На село се взират в теб под лупа и това ти харесва, защото те кара да се чувстваш значим. Наказват прегрешилите, които излизат от зададената от първенците рамка, с публично порицание, другарски съд и валяне в катран и перушина. В града ги наказват тихо и спокойно с пълна изолация и игнориране. Още от времето на Античността, когато се е родил термина „остракиране”. Така е доста по-цивилизовано. Но и значително по-жестоко за пострадалия.
На село е много важно дали си „първенец” и „одобрен” от общността. „Пръв” и „виден” може да си само на село. В града има много „първи” – голям брой хора с равни възможности и равно достойнство, които не бива да бъдат сравнявани, нито го искат. И които не враждуват помежду си. Градският елит се понася, другарува си и се почита, дори да не се одобрява. Дебатира културно и в рамките на добрия тон. Селският елит играе плейофи на живот и смърт до окончателната победа на един. Дори е склонен да си измисли реалност, само и само да победи. Понеже му е трудно да го направи в огромно стълпотворение на хора, започва да създава общности, кланове и семейства, от които да изключи всички, които го заплашват.
Синдромът на двата, петте, шестнайсетте, деветнайсетте синода. Или на седемте (всъщност – не знам колко са точно, а и не ме интересува) конкурса за „Мис България”. Всяка област в България си има безкраен брой класации, в които пренебрежимо малък брой хора обявяват някого за победител. И твърдят, че резултатът им е легитимен. Гражданинът не го разбира това. Той не участва в тези класации.
На село първо те питат: „Ти чие момиче си?”, за да знаят какво да мислят за теб. Рустикалната логика поставя принадлежността над личното качество. Градските хора са индивидуалисти. Те започват от нула, дори да са родени в привилегии. Не ползват връзки, за да получат работа, а ходят на интервю. Майките им не им гледат децата. Скъсват си задниците от работа, за да спечелят пари за бавачка, ако са решили да правят едновременно кариера и да постигат успехи в личния живот. Взимат пари от роднините си само назаем и си ги връщат. Изнасят се от вкъщи в мига, в който започнат да си печелят сами прехраната. И смятат за важно да са житейски независими от семейството си. Ходят на гости на родителите си с предупреждение и уважават тяхното лично пространство.
Селяните смятат майките си за слугини, бащите си – за непресъхващ финансов извор и родния си дом – за непрекъснато отворен хан. Така повелява клановото мислене. И ако завъртят бизнес, назначават роднини и любовници, а не хора, които ще им изкарат пари. Погледнете и кого взимат за съветници и асистенти дошлите от провинцията депутати и държавници. Винаги са „свои хора” или братовчеди и съученици, а не подбрани с конкурс според професионалните им качества. Ако нямаш родствена връзка с някой издигнал се селянин, а много ти се работи за него, се налага да пробиеш в родовия му кръг. Той не се интересува от личните ти качества, а дали може да ти има доверие да го оставиш на върха на йерархията.
Гражданите се държат еднакво любезно и с близките си хора, и с напълно непознати. Това е много важно и улесняващо живота условие, когато живееш сред стотици хиляди хора. На село има друга логика – ние сме добри само с „нашите”, с другите сме зли. И така ги принуждаваме да се потрудят да станат част от кръга ни, защото ние се чувстваме добре само в клан. На село могат да си го позволят, защото са малко на брой. Но в голям град това отношение става взривоопасно.
Гражданинът обикновено бяга от такова предизвикателство, защото не го приема и знае какви са му последствията. Той става и отстъпва място в автобуса и на циганката с дете на ръце, и на секси мацката, и на 90 годишната баба. Не мисли за облаги, а просто за вписването си в добрия тон, което е важно за запазването на мира в големия град – на дами, особено с деца или на възраст, се отстъпва място. Селянинът не е толкова сигурен. Той смята, че циганката с детето трябва да ходи пеша, защото е по-ниско от него, от бабата няма никаква облага, секси мацката е мишена с екстри след покоряването й, а не просто уморена дама, която иска да поседне.
Това е може би най-ултимативната разлика между селянина и гражданина – отношението към близки и далечни. Затова селяните не проумяват и политическата коректност. А тя е градско споразумение на хора, които са осъзнали, че са много на брой мравки в един мравуняк, където някои насекоми са черни, други червени или албиноси, има и с крила и ако искат да нямат проблеми заради многостта си, това не бива да се превръща в проблем, защото всички имаме еднакво право на живот. Просто трябва да живеем и да оставим и различните да живеят така, както сметнат да добре, стига да не нарушават закона.
Политическата коректност в България не само че не се е състояла и не е прекалила като на Запад, но още преди да се е появила, е атакувана непрекъснато от интелектуалци от селски тип, които се чувстват заплашени от това да бъдат поставени в равни условия с различни от тях мравки. На село са им казали, че са първенци, обаче установяват, че в града не смятат така. Те трябва да си намерят виновник, за да се успокоят.
Много обичам една реплика от „Любовни булеварди” на Стефан Цанев, който през 80-те беше заточен в Пловдивския театър, та имах възможност да изгледам всички пиеси, които беше написал. Репликата е следната, цитирам по памет: „Ти му казваш на него лично, че е идиот, а той ти казва: Ти защо обиждаш поколението?”
Ето това е разликата между гражданина и селянина. Ако в града ти кажат, че си идиот, те не обиждат клана ти, а теб лично. Даже е твърде възможно и да не ти го кажат, а просто да ти млъкнат. Но това няма нищо общо с общността ти, както селянинът си мисли. Това е лична мълчалива градска оценка. Приеми я, не почвай нови Пунически войни. Честта на фамилията е в безопасност. Проста аз теб лично не те харесвам. Но това не е краят на света и дори съм склонен и в бъдеще да работя с теб.
Но ако може селото да не се меша с града. Или ако реши да го прави, да се подготви. В града харесваме чели и подготвени хора.
